България първа от балканските страни е под османска власт от 1396 година. Покорени са всички български земи. Но българите не се примиряват с новата власт. Още в началото на 15 век те вдигат първото въстание против турците - през 1404 година, а според други източници, четири години по-късно в Северозападна България. Негови ръководители са сина на цар Иван Срацимир - Константин II Асен, и сина на цар Иван Шишман, Фружин. То обаче не завършва с успех. През 1454 година обаче е заловен войводата Радич - белег, че в България възниква хайдушкото движение.

През следващите години политическата активност на българите се изразява в подкрепа срещу враговете на турците. Българи участват в походите на крал Владислав III и Янош Хуняди. След загубата им при Варна много българи се изселват на север от Дунав.

През 1598 година е вдигнато Първото търновско въстание. Международната обстановка е благоприятна - в ход е война между Австрия и Османската империя, а и влашкият войвода Михай Витязул подпомага австрийците. Начело на въстанието застават Тодор Балина, дубровнишкият търговец Павел Джорджич и гръцкият духовник Дионисий Рали. И то обаче завършва с неуспех.

Османското владичество унищожава система от административни, правни, фискални, военни, културни и други институции. Унищожена е църковната йерархия, държавата и българския елит, които са главната опора на народността. Интелигенцията е изтребена, разпиляна и обезродена, поради което обществото остава без организатори и водачи. Силно е намален демографския потенциал - част от българите са избити, много от тях са принудени да се изселят. Чрез различни форми на антиосмански съпротиви българското общество притъпява експлоатацията, поддържа жива историческата памет и държи будно българското самосъзнание.

Налагането на османските структури предизвиква сблъсък на две коренно различни обществено-икономически системи. В тяхното обособяване участват българо-византийски, монголо-ирански и азиатски елементи. През първите три века Османската империя е във възход и това обяснява защо преобладават пасивните съпротивителни действия и защо всички въстания завършват с неуспех. Независимо от неблагоприятният им изход те са важен фактор за оцеляването на българите. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите Цимпе, а през 1354 г. крепостта Галиполи.От 1355 г. в ръцете на османците попада цяла Одринска Тракия. Българската държава е разпокъсана на Търновско, Видинско и Добруджанско царство и това води до политическа недалновидност на балканските владетели. На 21 септември 1371 българските боляри Углеша и Вълкашин (бащата на Крали Марко) организират първият отпор при с.Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. Османската инвазия се насочва в нова посока на север по долината на р.Марица. Падат Ихтиман, Самоков, а през 1386 година и София. Същата година османците достигат Ниш, балканските владетели правят опити за антиосманска коалиция и през 1387 година ги разбиват при Плочник. Османците се мобилизират и в 1389 г. разбиват съюзниците при Косово поле. На 17 юни 1393 османците овладяват Търново. В 1395 г. османците побеждават в битката при Ровине, Никопол също е завладян. През 1396 г. османците завладяват Видин. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава. Османското завладяване довежда до масов психологически шок. Нашествениците имат изключително добра стратегия - поетапно завземане на отделните територии, укрепване на властта в завладените земи, изграждане на силна военна организация, централизиране на властта, характерни за номадския и полуномадския начин на живот. Основен проблем в първите десетилетия от османското владичество е физическото оцеляване на българите и запазването им като етнос. Антиосманска коалиция създава унгарският крал Сигизмунд Люксембургски. В коалицията участват сръбския деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и видинския владетел Константин II Асен. През 1408 г. бойните действия се активизират в северозапад и към Константин се присъединява братовчед му Фружин. Това принуждава Сюлейман паша да организира поход срещу тях и въстанието е потушено. През 1439 г. опит за нова антиосманска коалиция правят християнската и католическата църква, но без особен резултат. Нов опит за отхвърляне на чуждата власт българите правят по време на организиралите се през 1443-1444 г. кръстоносни походи от полско-унгарския крал Владислав III Ягелонски и унгарския войвода Янош Хуниади. Армията нанася тежко поражение на османците на 3 ноември 1443 г. край Ниш. Настъпилата люта зима принуждава кръстоносците да подпишат мир със султана. Обмисля се обаче по-мащабна операция. И през есента на 1444 г. кръстоносците достигат до Варненско поле, където обаче биват победени от османците. На 29 юни 1453 Мехмед II Завоевател завладява Константинопол, преименува го на Истанбул и го прави своя столица. Причините за нестихващата антиосманска съпротива се крият в непрекъснатото влошаващо се положение на българите. Те не могат да участват в административно-управленския механизъм, третирани са като безправна социална група - рая. Важна причина за съпротива е народностната и религиозната дискриминация. Според исляма едно от най-важните задължения на мохамеданина в ислямската държава е "войната за вярата" или Свещенната война - Джихат. Тази политика на неравнопоставеност е прокарана във всички институции на османската държава. Жестока форма на асимилация е "кръвния данък" (девширме)- момчета в детска и юношеска възраст са отвличани, помохамеданчвани и специално обучавани за попълване на войската (еничарския корпус). Този данък често е наричан Еничарство. Събирането на деца е утвърдено със специален закон и продължава до края на XVIв. съпроводено с много жестокости и насилие. Съществена причина за съпротивата срещу чуждата гнет е политиката на помюсюлманчване на българското население. Ислямизирането на българите с различна интензивност протича през целия период от османското владичество. То протича в три основни форми-единични, групови и масови. Единичните са най-опасни за народността защото водят до откъсване от етническата среда, поетапно загубване на езика и потурчване. Груповите засягат отделни райони или села при неподчинение и/или неизпълнение на задълженията си. Масови има в XVI в. в Чирмен, Никопол, Беломорието и Македония. Чуждата политическа власт, непосилният икономически гнет, езиковите и верските различия, дискриминационната политика, политическото и юридическото безправие предизвикват борбата на българите срещу чуждото потисничество. Съпротивата протича през целия период на чуждото владичество и обхваща цялата етническа територия. През първите три века целите на борбата са: опазване на народността, съхранение на нейния демограФски потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация, като се намали степента и борба за политическо освобождение. Формите и методите на борбата се делят на активни и пасивни. Упорството и неприемането на чуждата вяра е форма на пасивна съпротива, която съществува непрекъснато. Активните форми на съпротива се срещат по-рядко, защото са необходими водачи и по-добра организация - това са бунтовете и въстанията. В периода 1593-1606 г. се поставя началото на антиосмански съюз наречен "Свещена лига". В него влизат Трансилвания, Влашко, Молдова и владетели на някои италиански градове-републики. Военната слабост на Османската империя води до криза в политическия и икономическия живот, което активизира борбите на българите.

Първото Търновско въстание избухва през 1598 г. Организаторите му са Търновският архиепископ Дионисий Рали, търговеца Павел Джорджович и Тодор Балина. Принос в антиосманската съпротива имат и българските католици. Стремежът на папите да разпространят влиянието си на Балканите се засилва след завладяването им от османците